All photographs © Rosina Pencheva
Time Runs Devilishly Deliberately Onward, 2019, installation, Goethe Institut, Sofia
Art Start: Tomorrow Never Dies, group exhibition, curated by Stefka Tsaneva and Vessela Nojarova
Art Start: Tomorrow Never Dies, group exhibition, curated by Stefka Tsaneva and Vessela Nojarova
Five texts and five objects tell stories all connected to time as permeating fields of common uncertainty like mathematics, language, coincidence, dreams and music.
-----------------
Времето тече адски преднамерено нататък, 2019, инсталация, Гьоте Институт, София
Арт Старт: Винаги ще има утре, групова изложба, куратори Стефка Цанева и Весела Ножарова
Арт Старт: Винаги ще има утре, групова изложба, куратори Стефка Цанева и Весела Ножарова
Пет текста и пет обекта разказват истории, свързани с времето, властвaщо в полета на обща несигурност като матеметиката, езика, случайността, сънищата и музиката.
runs
The year is 1992. In front of grandma’s house in Dryanovo - on the paved street where one often hears clatter a variety of hooves - we are playing the elastic. Me, my sister, Neli, Nevena Senior and crazy Maria, who plans on marrying Gotcho Getcha (a name overheard in an Ace of Base song). Most of us are short-haired, my sister’s head freshly shaved because of lice we get all the time from Maxim and Fanny (whom we are not supposed to play with, but who have their own horse, so - fat chance). The elastic is a complex game with rules constantly changed and expanded by the more power-hungry kids. There are two types of levels: horizontal (one, two to five fingers, waist) and vertical (ankle, knee, waist, neck, overhead). The monotonous chant accompanying gameplay adjusts to the player's jumping speed: eh-ma, essa-sa, essa-sa, oh-peepee-ya.
Fast forward to about ten years later: I am in class in high-school, twirling a lock of my short hair, bleached with perhydrol and dyed bright pink with a baby rash medicine. No louse would ever survive in a thus treated habitat, and anyways, the time of stern ladies in white suddenly darkening classroom doors (cue for half the class' scalps to start itching involuntarily) is long gone. The English teacher spells melodically, while she writes on the blackboard each letter of the river's name: M-I-S-S-I-S-S-I-P-P-I.
------------------
тече
Годината e деветдесет и втора. Пред къщата на баба в Дряново, на павираната улица, по която често тракат разнообразни копита, играем на ластик. Аз, сестра ми, Нелито, голямата Невена и лудата Мария, която ще се жени за Гочо Геча (име, дочуто в една песен на Ейс ъв Бейс). Повечето сме с къси коси, а сестра ми е прясно обръсната нула номер, заради въшките, които постоянно хващаме от Максим и Фанито (с които ни казват да не играем, но те си имат собствен кон, така че фет ченс). Ластикът е сложна игра с постоянни промени и добавяне на правила от страна на по-гладните за власт деца. Има два вида нива: хоризонтални (един, два до пет пръста, кръст) и вертикални (глезен, коляно, кръст, врат, над глава). Монотонният напев към играта се нагажда по скорост с бързината на скачащия: е-ма, еса-са, еса-са о-пипи-я.
Превъртаме десетина години напред: седя на чина в гимназията и си подръпвам бодлите на късата коса, изрусена с перхидрол и боядисана в яркорозово с лекарство за бебешко подсичане. Кьорава въшка не би оцеляла в така обработен хабитат, пък и времето на изненадващо нахлуващите в час лелки с бели манти (при което половината деца автоматично ги засърбяваше скалпът) е отдавна отминало. Учителката по английски напевно спелува, докато пише буква по буква името на река Мисисипи на дъската: ем-ай, ес-ес-ай, ес-ес-ай, пи-пи-ай.
time
I have been excited about yoga ever since I was five. Mom described yogis to me as superhumans who lived to be a hundred and since then I could be seen - at home or out in society - performing all kinds of poses and procedures: getting up at 5 am, pouring salty water in my nose, randomly drifting into meditation in lotus position, etc. The rejuvenating effect of the yogic lifestyle sounded especially appealing since, inspired by Pippi Longstocking, at that time I was actively trying not to grow up. As a result, even today, after many years of practice, my understanding of certain elements of yoga borders on the child-like fantastic.
For example: the Sirsasana position, or headstand, has always seemed to me especially efficient for rejuvenation. So much so that a part of me is convinced that turning the body upside down reverses all processes, including aging. Recently, though, I disappointed myself by rethinking this theory in the following way:
Let’s say I that have stood on my head for five minutes. During that time I am supposed to have become ten minutes younger, because aging not only stops (which would have made me 5 min younger for 5 min headstand), but is reversed, i.e. I win another 5 min, 10 in total. So far, so good. But while I am on my head, time around me is running as per usual (of which I am sure because I see the continuing movement of people, cars, clocks etc. around me). So during my 10-minute rejuvenation session 5 minutes have passed, which leaves the remaining 5 min, meaning that getting back up from the position I am exactly the same age as when I entered it. Well then - why bother doing it in the first place?
-----------------
времето
От петгодишна се вълнувам от йога. Мама ми описа йогите като суперхора-столетници и оттогава можех да бъда видяна както вкъщи, така и на обществени места, да изпълнявам всякакви пози и процедури - ставане в 5, смъркане на вода със сол, внезапно изпадане в медитация в поза лотус и т.н. Особено ме влечеше подмладяващият ефект на йога лайфстайла, понеже, вдъхновена от Пипи, активно се мъчех да не порасна. В резултат дори и днес, въпреки многото години практика, разбиранията ми за някои елементи на йога все още по детски граничат с окултното.
Например: позата ширшасана, или стойка на глава, винаги ми се е струвала особено ефикасна за подмладяване. Дотолкова, че част от мен е убедена, че при обръщането на тялото надолу с главата всички процеси тръгват наобратно, включително стареенето. Наскоро обаче се разочаровах, след като преосмислих тази теория по следния начин:
Да речем, че съм стояла на главата си в продължение на 5 минути. За това време би трябвало да съм се подмладила с 10 мин, защото освен че стареенето спира (което би ме подмладило с 5 мин за 5 мин), то тръгва наобратно, тоест печеля още 5 мин, общо 10. Дотук добре. Обаче докато стоя на глава, времето около мен си тече както обикновено (в това съм сигурна, защото виждам продължаващото движение на хора, автомобили, часовници и т.н. около мен). Значи по време на моето подмладяване с 10 мин са минали 5 мин, и съм се подмладила с точно оставащите 5 мин, тоест ставайки от позата аз съм на точно същата възраст, както когато съм я заела. Е, защо тогаз изобщо да си правя труда да стоя на глава?
